„Ролята на цвета в текстилното изкуство. Автори (1960 / 2010)“, погледната през социология на творчеството.

„Ролята на цвета в текстилното изкуство. Автори (1960 / 2010)“, погледната през социология на творчеството.

 

Докторантка: Медеа Ж. Янкова

„Изкуствознание и изобразително изкуство”

„Текстил – изкуство и дизайн” към ФПИ на НХА

Научен Ръководител: Доц., Д-р. Аделина С. Попнеделева

 

Изкуството и артистите винаги са били огледало на съвремието в политическо, икономическо, нравствено, социално, естетическо и духовно отношение. Всеки век си има своя индивидуална характеристика и проблеми, които са отразени чрез изкуството. През историята са се засягали различни теми: религиозни- църквата е била основния поръчител на изкуство за изграждане и изписване на храмовете; исторически-изобразявали са се битките по време на войни, върху големи живописни платна, създавали са се скулптури, предназначени да увековечат заслужили хора в подвизи и идеи; луксозни- богатите буржоазни общества, благороднически фамилии и кралски семейства, са си поръчвали портрети, скулптури и най- различни други обекти на изкуството, за да покажат положението си в дадено общество и епоха. Изкуството е било подчинено на занаята, на църквата, на богатите буржоа, на парите, на правителството, на войната, на догмите, на идеологиите в съответното време. То обаче е и огледалото, което без лъжа отразява идеите, възгледите, осъзнатостта на даден социум в даден отрязък от време.

В 21-ви в. задачата на изкуството е същата каквато е била винаги. То ни показва истината за самите нас: протестира, провокира, ядосва, учудва, обърква, отдалечава се от нас, изчезва. Изкуството в 21-ви в. е изкуство на сегашната ни социална осъзнатост, на времето в което сме.

През 20-ти в. то започва да се освобождава от догмите, задръжките, класическите разбирания за композиция, подход и решение. С интелектуалните идеи на артисти, като: Marcel Duchamp, Sol Lewitt, Joseph Kosuth и др. се заражда концептуалното изкуство. Никой няма право повече да противостои на (кое е правилно и кое не; кое е изкуство и кое не), без да докаже позицията си. През 1964г. Andy Worhol поставя „Brillo Boxes“, като произведение на изкуството в “Stable gallery”, New York и известния критик Arthur Danto, виждайки кутиите, обявява края на изкуството в книгата си “After the End of Art”. След като Andy Worhol, прави тази изложба с кутии, става невъзможно повече да се различи обикновен предмет от предмет на изкуството.

Към средата на 20-ти в., артистите постепенно се надигат, протестирайки срещу традициите, правилата и рамките в изкуството. Време в което освен в артистичните сфери, това явление се наблюдава и в политическите, социалните, емоционалните аспекти. Хората се пробуждат, те не искат повече Херошима, Нагазаки или III Световна война. Появяват се хипи движенията, феминистките движения, обществата започват да се вдигат на протести пред парламентите, за да покажат, че своеволието на политическата власт, трябва да се прекрати. Социалното съзнание минава на по- високо ниво в разбирането си за свобода и морал. Никой повече не иска да бъде командван и сляпо да се подчинява, хората започват да си търсят правата и да защитават позицията си. Всички тези промени са отразени в изкуството. Там се появяват също движения като: Флуксус, който е против устоите на буржоазното мислене и общество; пърформънс изкуството, като акт на протест срещу култа към постоянното и материалното; концептуалното изкуство, което елиминира класическите разбирания за това- какво е изкуство и как то трябва да изглежда, въобще ако трябва да има някакъв материален образ и др.

Наред с всички тези явления и промени, бива засегнат и художествения текстил. Обвинен, че е занаят на бедни маргинални и женски общности, на който единственото предназначение е да служи за декорация, той се превръща в социален и феминистки критически инструмент. Артистки като Ghada Amer, Annette Messager, Tracey Emin и др., чрез текстилен материал и текстилни техники, започват да протестират с ироничен и остроумен подход, към догмите на високото изкуство, което е сексистко.

Текстилното изкуство се променя и в други художествени измерения, като скулптурата и пространственото третиране. Ако текстила до преди 60-те г. на 20-ти в. е бил двуизмерна, репрезентативна тъкан, служеща за декорация и документация, закачена на стената, то в този период, артисти като Jagoda Buic, Magdalena Abakanowicz, Марин Върбанов, Димитър Балев и др., доказват, че текстила може да бъде нещо повече от имитация на живописно платно, излизайки от рамките на стената.

Текстилното изкуство се превръща в предмет на интелектуално търсене и философски идеи, и изоставя дружелюбното си и услужливо предназначение на разкрасяващо живота на хората явление. Идеята застава на първо място, процеса на второ, а продукта може да се приеме, за маловажен. Като древен занаят и практика, текстилът е наситен със символи и знаци, текстове и понятия, които допълнително му помагат, да се обособи в новото си значение на концепт и подход в съвременното изкуство.

Освен образа и формата, в художествения текстил е от голяма важност и цвета. Както Gerhard Richter и Damien Hirst отбелязват, че цвета може да бъде сам за себе си, на него не му трябва друго, освен да бъде.

Базирайки се на разсъждения от интервю на Grayson Perry, който се занимава с керамика и текстилна тъкан, един от съвременните успяли да получат признание артисти. Който казва, че в 21-ви в. е дадена пълна свобода на експеримент и изява на артистите. Може да се каже, че колкото повече е провокативно едно произведение на изкуството, толкова повече е забелязано от критици и колекционери. Обаче в същото време голяма част от обществото се е отдръпнала от съвременното изкуство, поради не разбирането и объркаността, дали това е или не е изкуство. Ако преди изкуството е имало цялото общество като публика, в момента нещата стоят по различен начин. Хората, които не са артисти, а се предполага да са консуматорите на изкуството, не проумяват, защо то е станало толкова грозно и брутално? Подобно на шоу бизнеса, изкуството се е разпределило по стилове и идеи, сред съответните обособили се социялни групи, които подобно на фенове, споделят съответен вкус и убеждения за естетика, философия и качество. Също така на артистите вече се гледа, като на машини за пари. Ако един артист е достатъчно провокативен и завладява достатъчно голяма маса от хора с нещата, които прави, то той е добра машина за пари. Съответно, престижни галерии с добри PR- и се свързват с тези артисти и започват да ги промотират, критиците вдигат шум около съответния преуспяващ артист и отсъждат, дали изкуството представено от него е качествено или не. На свой ред се появяват богати колекционери, които закупуват дадените произведения на изкуството и по този начин кръгът се затваря. Разбира се, няма нищо нередно в това. Въпросът остава чисто философски. Ако през 20в. концептуалното изкуство е възникнало под формата на протест срещу буржоазното общество, консуматорството, политическите неправди и войни, то сега същото това изкуство се е превърнало в мода и символ на луксозния живот.

Приемайки факта, че изкуството е огледало на дадено общество, се наблюдава появата на едно ново разбиране за естетика. Една част от артистите са се превърнали в гневни, протестиращи критици, които по интелектуално саркастични методи, тикат в лицето на социума, собствените му проблеми, лицемерие и маскарад. На пример в престижните галерии в Лондон, в момента не са изложени натюрморти с плодове и пейзажи с майсторско разбиране на светлината и сянката, а огромните скулптори на авторката Berlinde De Bruyckere, които представляват абстрактни форми, направени от смесена авторска техника и материали, приличащи на разлагащи се кокали, които плашещо напомнят истински. Изложбата ѝ е наименована “Of tender skin” в галерия „Hauser and Wirth“, UK, London (2015г.). Както тя се изразява за идеята си: „Може би беше количеството на налични кожи, спретнато натрупани на метални палети, или миризмата на свежо заклани животни, солта на пода смесваща се с кръвта в мокра киша, още не знам, но видях силни картини. Не можех да отклоня погледа си… Знаех, че съм станала свидетел на нещо, което трябваше да възпроизведа“. 1 Единственото, което ни е останало като инстинкт, когато сме гладни е да закупим храната си от супер маркета до нас и ако има нужда, да я сготвим. Скулптурката провокира и без това свикналото на грозни картини съзнание, възпитано от телевизионните, интернетните и вестникарските медии.

Защо нещата погрозняха в изкуството, защо вече не са на мода красивите пейзажи със слънчеви петна? Защо естетиката на външно красивото вече не трогва толкова, колкото преди? Причината е, че изкуството вече е неразривно свързано с живота на хората, със случващото се в обществото. Артистите, също както и голяма част от социума са притеснени накъде върви всъщност човека. Дали наистина сме във века на Апокалипсиса? Кое е по- добре, да се грижим само за собственото си благополучие и да не ни интересува друго или да се опитаме да спрем унищожаването на всичко и алчността на хората? Тези проблеми винаги ги е имало, обаче с тази разлика, че в днешно време изкуството има право на критика, повече от всякога.

Художествените дигитални тъкани с внушителни размери на Grayson Perry изобразяват в репрезентативен подход, теми като: „Expulsion From Number 8 Eden Close“; „Lamentation“; „The Annunciation of the Virgin Deal“; „The Upper Class at Bay“; „The Adoration of the Cage-Fighters“; „The Agony in the Car Park“; „Who Are You?“ и др.

Със самостоятелна изложба (2015г.) в „National Portrait Gallery“, UK, London, под името „Who Are You?“, Grayson Perry, портретира съвременното общество. Той използва класически и религиозни теми за художествените си тъкани. В неговата интерпретация на класическата тема „Изгонването на Адам и Ева от райската градина“ изпълнена в тъкан, на местата на майсторски нарисуваните герои в класическите живописни платна, които представляват Адам и Ева, е изтъкал фигури на момче и момиче, облечени в хипстърски дрехи, носещи мобилен телефон, лап- топ и книга. Grayson Perry, отразява изопачените ценности на социума, чрез хумористично съчетаване на класически теми със съвременен образ. В друга от художествените тъкани, представени в изложбата, наименована със същото име, като самата изложбата „Who Are You?“, не се е поколебал да изопачи образа на кралица Елизабет, като символ на консуматорското общество, което дори не знае вече как да се самоопредели поради загуба на идентичност. Пита „Кой си ти?“, след като благополучието и щастието ти зависи от парите. „Портрет на Британия, гигантска банкнота в която да се обвиеш; неща които обичаме и обичаме да мразим. Приятелка чието семейство напуска Унгария избягвайки от Съветската окупация през 1956г. казва, че майка ѝ гледала на Британия като на нейното „защитно одеяло“. Когато самолета кацнал във Великобритания, високоговорителя предава съобщение от кралицата, казвайки „Добре дошли в Британия, сега сте в безопасна страна“. Хората още идват в нашата страна заради нейната стабилност, безопасност и правила на законите. Трябва да се гордеем с това.“ 2 Grayson Perry в тази изложба показва 14 портрета на хора, които изразяват идеята, че идентичността ни като каквато я възприемаме и си мислим, че не се променя, в същност може да се променя. За това пита „Кои си ти?“. Провокиращ въпрос, които отбелязва още един проблем в съвременното ни общество. Общество на хора, които са обвити в илюзии и са приели себе си за константа, но когато има моменти в които самите те, забелязват, че идентичността им се е променила, тогава се замислят по- дълбоко над „колко централизирана и витална е нашата идентичност“ 3 в същност. Grayson Perry се явява критик на съвременните ценности или липсата на такива, а работите му са езика чрез, който задава критичния си въпрос „Кой си ти?“. Цветовете, които използва за художествените си тъкани са ярки и смело съчетани. Цветови комбинации, които засилват усещането за гротесктност и фалш в изтъканите му герои.

Друг автор, който има самостоятелна изложба в Лондон (2014г.), под името „I Don’t Know. The Weave of Textile Language“, по едно и също време в „Gallery Tate Modern“ и „Whitechapel Gallery“ е Richard Tuttle. Скулптор, живописец, печатар и минималист, той борави с безграничен набор от материали и техники в името на идеята си. Изложбите в двете галерии, имат смислова връзка по между си. В Whitechapel Gallery са инсталирани малки обекти, а в Tate Modern е инсталирана огромна скулптура, представляваща сглобка от три основни части, в турбинната зала на галерията. В изложбата в Whitechapel Gallery обектите се предимно с малки размери и са направени от смесени техники и материали, като доминира текстила. Платове, плетива, тъкани, които играят важна концептуална роля в малките абстрактни склуптури, въздействат с пространството по особено лек начин. Като минималист, автора е представил работите си с изключително фин подход. Те сами по себе си в размер, форми и цветове са не натрапващи се, подобно на хайку поезията. До всеки обект е поставил и съответен текст, който е поетично въведение в света на всеки един от обектите. Многоъгълно парче хартия „8th Paper Octagonal, 1970“ на което сякаш му липсват един- два ъгъла, съвсем леко различаващо се по тон, от бялата стена на, която е плътно закачено, сякаш изплува от стенната повърхност. Създава усещането, че хем е там, хем го няма и чрез това деликатно но могъщо присъствие, Tuttle провокира сетивата и мислите. Подобни работи са също: „Tenth Cloth Octagonal, 1967“; „Purple Octagonal“ и др.

Дали ще са телчета прикрепени за стената и осветени с насочени лампи или причудливи обекти направени от смесени материали, осветени от четири различни ъгъла с различни цветове светлина, от които се получават различни цветове сенки, работите на Richard Tuttle са деликатна игра между експеримент, пространство, философия и пестеливост. Показват малко, но казват много.

Авторът разглежда връзката между текста и текстила. Как думите, подобно на текстилните нишки, изтъкават изречения и текстове. Текстилът може да бъде четен, като книга или поезия. В работите на Richard Tuttle съществува връзка и между текстила и живописта. Изложбата е концептуално ориентирана, показва как артиста използва текстилните материали в съчетание с не текстилни, както поетите използват думите за стихотворенията си.

В текста до една от работите си, наименована „Clutter, 2008- 12“, Richard Tuttle е написал: „Изтъканото и неизтъканото не спазват правила. Текстилът винаги е свободен от себе си, защото се базира на нишката.А кое не е нишка? Съзнанието или материята?“ 4.

Провокативен с идеите си, автора показва много различни гледни точки, през които, Художествения текстил може да бъде прочетен.

В Tate Modern Richard Tuttle е представил огромна инсталация от дърво и текстил, полу облечена с червени и оранжеви парчета плат. Гигантската абстрактна склуптора е окачена във въздуха, висяща от тавана на турбинната зала. Размерите са внушителни. Прилича на задната част на опашка, на голям самолет, но не съвсем. Формата е абстрактна и кара зрителите да се объркват, какво в същност наблюдават. Скулптурата се състои от три основни части. Две перковидни, хоризонтално окачени дървени плоскости, които са оребрени и една вертикално окачена дървена плоскост, намираща се между двете хоризонтални, но с формата на въпросителен знак. Хоризонталните части са полу- покрити с оранжеви платове, а вертикалната е цялостно облечена с червен плат. По вертикалния модул има също, вградени по- малки елементи, които създават неравномерно оребряване. На един от тези елементи, който прилича на малки тераси, са натрупани много парчета червен плат. Работата е въздействаща с мащаба и цвета си, както и платовете, с които е полуоблечена. Създава чувството за нещо сюрреалистично, но в същото време реално.

В интервю Richard Tuttle обяснява, че тези обекти, които е показал в двете галерии, провокират човек да се попита- Какво става в подсъзнанието? Как оприличаваме дадено нещо на нещо друго? Какво в същност е абстрактната форма? Диктувани ли сме от подсъзнанието в момента когато оприличаваме дадена форма на нещо реално?

Цветовете, които автора избира за обектите си са също не случайни. Например при голямата скулптура в турбинната зала на Tate Modern, в комбинация с големите ѝ размери, червения и оранжевия цвят, символи на сила, духовност, страст, гордост и т.н., допълнително засилват въздействието над зрителите. А в изложбата в Whitechapel Gallery, обектите взаимодействат с цветовете, като част от материалната им същност.

Грациозен и пестелив, Richard Tuttle успява да бъде провокативен, дори и с най- финните обекти, като нишка от тънка тел, огряна от насочено осветление, окачена на бялата галериина стена, на няколко сантиметра от пода „44th Wire Piece (1972)“.

Минимализмът, като течение в изкуството, също се явява протест, срещу материализма, многотията и претрупаността в живота на хората. Абстрактен и крайно пестелив, този стил е могъщ и борави предимно с пространството, като става ненатрапваща се част от него, но въпреки това с немаловажно присъствие. Пример за това е автора Reiner Ruthenbeck със самостоятелна изложба в Serpentine Gallery, London, UK. Той използва различни материали, като: пепел, намачкана хартия, конструкции от заварени, тънки арматурни железа, големи парчета от въглени и графити, парчета платове обагрени в плътно черно или червено, готови ежедневни предмети, мебели. Материали свързани със земята, чрез, които създава абстрактни форми, загатващи усещането за безкрайност и космичност.

Майсторски използва ефекта на светлосянката, за да създаде илюзия, че няма граница, там където има. В кутия са закачени на еднаква дистанция един от друг, черни платове, върху простор от арматурни железа. Погледната от горе, кутията губи същността си и заприличва на квадратен кладенец от черни платове, между, които има плътна тъмнина, която създава усещането за бездънност. Ученик на Joseph Beuys, Reiner Ruthenbeck също е възприел мистичното съдържание на различните материали и форми. Черните и червените цветове в неговите работи се явяват основни репери, които са нужни за въздействието, което се стреми да постигне. На пример в „Aufhängung V“, ушита кутия от червен плат, закачена за тавана с четири ленти от същия червен плат, с отворена повърхност, вътре се вижда на дъното ѝ квадратно парче, прозрачно стъкло, същия размер като пода на платнената кутия. Стъклото отразява тавана, обаче цвета на червения плат под него, прозира. Игра на възприятията. Без стъклото, платнената кутия би увиснала, поради факта, че е от плат. Също не би съществувал ефекта на процеп в пространството, на дъното ѝ, ако не беше поставеното квадратно парче стъкло там. Reiner Ruthenbeck показва колко фин е баланса между устойчивостта, възприятието между материя и пространство и усещането за реалност. Провокативни идеи, които в днешно време вълнуват обществото, и обръщат вниманието му към концепцията за свобода и илюзия.

Друга авторка, която използва текстилния материал, за да предаде посланията си или да получи такива е Lia Cook. Жакардовите ѝ тъкани са представени под името „Dark Traces“ в първото по рода си триенале на художествения текстил в Hangzhou, China, 2013. Жакардовите платове, които прави, са финно съчетание между структура на плат, комбинация на цветове и предимно детски образи на кукли и хора. Формите се изграждат с цветове на принципа на поантилизма, като нишките на тъканта са толкова тънки, че създават ефект на трептене между иначе не контрастните цветове. Използва бледо розово, черно, зелено, синьо. Съчетанието между графичност и цвят е основен подход в тъканите ѝ. Образите на мащабно увеличени портрети на детски кукли, бебета, деца, техните усмивки или детски съзерцаващи очи, са приказни и дъблоки и отвеждат към спомена за детството и света от мечти. Фона е особено тъмен на повечето тъкани, което говори за дълбочина. Образите на жакардите са двулицеви. От едната страна са позитив, а от другата негатив, като в „Doll Face V“ кукленското лице от позитивната страна е плътно и материално, а от негативната почти изчезващо, сякаш процеждащо се през дигитален glitch ефект. Авторката изследва реакциите на зрителите, които съзерцават нейните платове. „Работя с разнообразни техники, комбинирайки тъкане с живопис, фотография, видео и дигитални технологии. Настоящата ми практика изследва чувствителността на тъканата картина и емоционалните връзки на спомените при допир и плат. Работейки в колаборация невролози изследвам природата на емоционалния отклик на изтъканите лица, чрез проектиране на тези отговори в мозъка и използвайки лабораторен опит в двата процеса и инструменти, с които да стимулирам нова работа в реакция с тези проучвания. Заинтересована съм и в двете, научното търсене, както и артистичния ми отговор, към тези неочаквани източници, изследвайки територията между научното търсене и артистичното интерпретиране.“ 5.

Тя открива, че човешкия мозък реагира по определен начин, когато зрителя наблюдава текстилната повърхност от сложно смесени цветни нишки, релеф на материала и изтъкания образ в него. Явление, което не може да се отбележи при същите тези образи и цветове, наблюдавани, когато са цветно, дигитално принтирани на хартия. Lia Cook в колаборация с учени, прави експерименти и изследвания върху този феномен, чрез специални апарати, проследяващи невронните реакции в мозъка, по време на процес на наблюдение от даден зрител (доброволец), на нейните жакарди. Артистката е пример за съвременно търсене на истината в човешката ни същност. Подхождайки като учен, тя вече излиза от артистичния ореол на творец, който предимно чрез интуиция прави открития. Технологията и медицинската наука са неразривно свързани с нейните творчески търсения. Това е още едно доказателство, за това, че съвременното общество, е минало отвъд границите на мистериите. Все повече хора, изпитват желание да дисектират материята и да я обяснят и разберат.

Текстилната артистка Wen- Ying Huang, която също участва в триеналето на художествения текстил в Hangzhou, China, 2013 с тъкани дрехи от различни цветове метални нишки, под надслов „Memory of Childhood Clothing“, показва още един аспект, на съвременното изкуство, който може да бъде източник на вдъхновение- психологията. Подобно на Lia Cook, Wen- Ying Huang разглежда темата за детските спомени, но по- специално, нейните лични такива. В концепцията си обяснява, че когато е била дете, живяла в отдалечено самотно селце, където фотоапарата и фотографирането, е било равностойно на празник. По детските дрехи и аксесоари- скулптури, изтъкани от метални нишки с различни цветове, има образи на малкото снимки от детството ѝ, на които е снимана тя. „First Photo“; „Golden Military Coat“; „Overall 1“; „Overalls 2“; „First Year“; “The Little Dress”; “Uniform 1”; “Small Red Hat” и др. Използвайки сини, червени, оранжеви, черни и зелени цветове, тя е съчетала образите от снимките с декорацията на дрехите, като ги превръща в част от орнаментите на тъканта. Освен дрехите- скулптури, има представени и две двуизмерни тъкани, наименовани „Turning Point“ и „Before the Turning Point“, в същата техника и материали (с добавка на текстилни нишки), на които също има изобразени снимки от детството ѝ. Тъканите са представени като дълги ленти, закачени хоризонтално на стената на галерията. В лентите има по едно прекъсване на тъканта, почти в средата, от дълги не тъкани нишки, които се явяват и като свързващо звено, между прекъснатаите тъкани, символизиращо обратен момент в живота на авторката. Снимките, които са изобразени върху тъканите са на: плачещо бебе, смеещо се дете, смеещ се възрастен мъж, малко дете в цял ръст, почти всички тези образи, са авторката като дете, останалите са на нейни роднини и приятели. С тези работи тя казва, че колкото и да се променяме, каквото и да се случва в живота ни, образа на детството остава втъкано в нас, както образа остава втъкан в тъканта и не е възможно да се заличи.

Текстилната авторка Liz Williamson, която също участва в триеналето на художествения текстил в Hangzhou, China, 2013 с тъканите си, е още един интересен пример за това, как артистите в съвременното изкуство използват, обществената реалност, като източник на идеи, критика и разрешаване на социални проблеми. Вдъхновена както от природата, така и от индустриалното лице на света, Liz Williamson създава тъкани на електронен жакардов стан, които приличат на картини с образи, напомнящи избледнели спомени: „Floral“; “Lace”; “Interlaced”; “Container”; “Tank- from the “Convey” series”; “Hose- from the “Convey” series”; “Tap- from the “Convey” series”; и др. Те са едноцветни тъкани картини, които излъчват носталгичност и документалност. Изпълнени в тъмно лилаво, тъмно синьо, бледо сиво, приличат също на фосили, запечатани артефакти от отминала цивилизация. Картините ѝ говорят за съзерцателност и дълбочина в ежедневните предмети, природа, същества и ислучки в живота ни.

До тук изброените автори, са една малка часто от по- голямо общество на съвременни артисти, които са минали отвъд границите на ограниченията и догмите. Свободата на словото, както и свободата на използване на различни видове материали, техники и подходи, дават нови полета на вдъхновение и нови теми за обсъждане. В сегашно време артиста е пряко свързан със социума, както е било винаги, но с тази разлика, че сега разполага с по- голяма свобода на изява, извоювана от предшествениците му. Правото на артиста да излезе на сцената на живота и да заяви пред света за своите открития и прозрения, колкото и да не са лицеприятни и верни от една страна, но от друга може би нужното лекарство, за един болен от алчност и жажда за власт човешки свят, е стъпка към по висок етап на осъзнатост и възприятие за свобода.

В момента изкуството не е само имитация на живота, а е част от него. Критикува, съди, протестира, забавлява, натъжава, то повече от всякога се явява част от обществото.

 

 

 

 

 

Библиография:

Digital Jacquard: Mythologies. Ed. Kinor Jiang. Tao Hua. Hung Hom, Kowloon, Hong Kong, The Hong Kong Polytechnic University, 2013. 217p.

2013 Hangzhou Triennial of Fiber Art. Fiber Visions. Ed. Xu Xinhong. Hong Zhan. Hangzhou, Zhejiang Province, China, China Academy of Art Press, Zhejiang Art Museum, Research Institute of Art Tapestry “Varbanov”, 2013. 325p.

Danto, C. Arthur. After the End of Art. Princeton, New Jersey, Princeton University Press, 1998. 262p.

Списък на цитати:

1 Bruyckere, De Berlinde. Изложба- “Of tender skin”, Галерия- „Hauser and Wirth“, London, UK. 2015.

2 Perry, Grayson. Изложба- „Who Are You?“, Галерия- „National Portrait Gallery“, London, UK. 2015.

3 Perry, Grayson. Изложба- „Who Are You?“, Галерия- „National Portrait Gallery“, London, UK. 2015.

4 Tuttle, Richard. Изложба- „I Don’t Know. The Weave of Textile Language“, Галерии- „Gallery Tate Modern“, „Whitechapel Gallery“, London, UK. 2014.

5 Cook, Lia. http://www.liacook.com/statement/